Гарваните
са
прекрасни
птици,
истински
летящи
черни
рицари,
страшилище
за всички
паразити,
на правдата
и любовта
вестители.Един
самотен
принц,
без трон,
и
без корона,
реди
пасианс
във
стаята
за спомени.
Въртят се
картите,
летят
мечти,
рушат
стените
на затвора.
Един
самотен
принц
пасианс
реди
и
вижда
Любовта –
без трон
и
без корона,
разкъсана
от болка
и
бездомна.
И
вижда –
Любовта
стои
красиво
и
смирено
над
Закона.
Смрадлив
дранголник.
Решетки.
Раздават
помия
и
бият.
Зомбиран
негодник
и
клетник
в мазна
килия
се крия
и
глътка
спиртосано
пиво
изпивам.
Да спечелиш –
няма да спечелиш!
Отлита ятото
във чуждите
предели.
Да успееш –
няма да успееш!
Носи си кръста
с чест,
приятелю,
и забрави
трупа
и мавзолея.
Ад и рай,
когато падне
пелена
от пареща
мъгла.
Грешен свят,
сгрешен отдавна.
Да, отдавна,
но кога!?
Ден и нощ
вървят
потайно,
без посока,
без следа.
Вой и лай,
навеки
заедно,
гонят се.
Война!
Клоунът
е рицар
без доспехи.
Господарите
страхуват се
от него.
Безумно сам,
наметнал
чужда
дреха,
препуска
Дон Кихот
във царството
на бесовете.
Затворих
вратата.
Брутално,
завинаги.
Но не я
заключих.
В сърцето ми
има те.
Не съм Дон Кихот.
Не си Дулсинея.
Не е любов.
Не търси
обяснение.
Случайно
оставих
вратата
отключена.
В отчаян ден
да знаеш
къде
да почукаш.
Погледни ме.
Ръката ми –
хвани я!
Бягат
птиците,
а глутниците
вият
над
градове
от призраци
и принцове.
Погледни ме.
Ръката ми –
хвани я.
Извън
матрицата
сме
само
ние –
странстващите
рицари.
Стени
от фалш
и лицемерие,
насилие,
страх
и суеверия,
в безсмислени
лъжи
изкуствено
живея.
Дали
съм
Дон Кихот,
или съм
магаре –
къде е тя,
любимата
България!?
Членувах някога във ЕТА,
за правда гладен бях в Совето,
понякога ядях дръвцето,
понякога минавах метър.
Надежда всяка оставете!
От член на ИРА
станах Хеви метъл :)
Телата ни
са плътно
прилепени
в едно
отминало
танго.
Бях влюбен
в теб,
но ти
не беше
влюбена
във мене.
Поисках
много,
а не бях
готов.
Да избягаш
нямаш
време!
Погледни ме,
мили мой
идиот!
Любовта
е кротост
и смирение,
вяра,
липса
на
съмнение.
Тя е
смисъл
и
живот.
Казино.
Загина
късметът
в полето.
В казино
не взимат
пробити
монети.
Казино.
Върти се
престъпна
рулетка.
На кино
замина
светът
на поета.Да поиграем
бридж
в очакване
на Края,
спокойно
да премислим
отминали
лъжи.
Бях
малко
див –
отново
ще призная.
Но не
и глупав –
ще ми
отвърнеш
ти.
И в блясъка
на сляпо
откровение
навярно
заедно
ще прозрем –
Любовта
последен
шанс е
за спасение,
а не
възможност
да спечелим
Шлем.
На родната
планета
царува
интересът.
Добрият
старец
Шекспир
написа
нова
пиеса –
Монтеки,
Капулети
диктуват
равновесие,
Ромео и
Жулиета
пречат
на
прогреса.
Ако поне за няколко часа оставим мрачните си обиталища и погледнeм чистото небе над някое красиво местенце, вероятно ще ни просветне, че прекалено наивно ограничаваме Бога до пределите на нашата малка планета.
Ако поне за няколко минути забравим суеверните си страхове от светкавици и гръмотевици, навярно ще ни дойде в главите, че Бог не е някакъв сърдит старец, който само дебне, за да ни накаже за битовите прегрешения.
Ако поне за няколко секунди пренебрегнем глупавите си боричкания за материални обеми, може би има шанс да видим, че няма по-голяма утопия от свръхчовека на Ницше и че другият, Христовият, начин за съществуване е в пъти по-хармоничен и верен от шахмата, който практикуваме.
Приятели, ХХІ век е! Вярно е, че доказано не сме от най-умните, но за 2000 години, благодарение на хора, които вървяха срещу системата на страха и стереотипите, посъбрахме някаква информация.
Земята не е плоска.
Земята е част от Слънчевата система.
Слънчевата система е част от Галактиката „Млечен път”.
Съществуват още най-малко 100 милиарда галактики, подобни на Млечния път.
Вселената е създадена с готова структура.
В структурата на Вселената има постоянно балансирано движение и постоянно закономерно преобразуване на материя.
Абсолютно всички обекти във Вселената взаимодействат помежду си.
Във Вселената всичко живо кръжи около Светлината.
Във Вселената нищо не се губи.
Във Вселената няма дори и едно излишно астероидче.
Вселената не е хаос, а Висш порядък.
Вселената не е пространство, където се води постоянна война за надмощие.
Вселената е симфония, в която Създателят е композирал и най-малката нота с Любов.
Ехо, малка военолюбива човешка мравчице, зацепваш ли за какво иде реч!? Даваш ли си сметка, че вървиш срещу Порядъка, за да наложиш безумния безпорядък на обърканите си страхове и желания. Има ли Любов в сърчицето ти, с която да взаимодействаш със себеподобните си!? Има ли Разум в главата ти, за да осъзнаеш колко погрешен е пътят ти!? Имаш ли съвест, за да си признаеш, че никой не иска да те накаже, а ти сама отлично се самонаказваш!? Каква хармония искаш да постигнеш със средствата на насилието и принудата!? Ще намериш ли най-сетне няколко свободни от консуматорски стремежи часа и ще погледнеш ли небето и звездите над някое красиво местенце!? Онзи модел, там горе, не е ли по-съвършен и от най-добрите ти практики!?
Ехо, миличка, Милост се иска, а не жертва! Милост към Творението. Милост към самата тебе. Милост към другите мравчици.
Ехо, скъпа, Земята не е плоска и ти не си центъра на Вселената. Вселената може без тебе, ти не можеш без нея.
Ехо, мравчице, Спасителят възкръсна, а ти продължаваш да се опитваш да го задържиш на кръста.
„Над всички канони и устави стои любовта”
свети Гавриил Ургебадзе
Промяна!
Вън търговците
от храма!
Парите –
робство и измама,
душите ни
в тъмата
разпиляват.
Любовта е
Силата,
която дава.
Спасителят
играчки
не продава.
И само Нему
подобава
всяка
слава.
-Пепи, Пепи, ела по-бързо! – крещи сестра ми откъм стълбището на дома ни.
Скачам и отивам.
-Какво има? – питам.
-Виж! Змия! – ужасено ми сочи тя.
Виждам. На площадката пред къщата симпатичен еднометров смок блажено спи и сънува тлъсти мишки.
-Е, и!? – озадачавам се.
-Какво да правя!? – паниката на магистър-фармацевт Калинова е по-голяма от населението на Китайската народна република.
-Ами, нищо. Чакай! Змията ще се наспи и ще си тръгне по пътя, а ти ще продължиш по твоя.
-Ужас!
-Защо ужас!? Това е най-обикновен смок и съм убеден, че не закусва с фармацевти. На всичкото отгоре не е и отровен.
-Отвратителен е!
-Напротив. Красив е. Като Божия промисъл, който го е създал. Той има своето място в природата и не ти пречи ти да имаш своето. Само че е невероятно фино и полезно същество, с което е хубаво да се съобразяваш. Трябва да си гледаш в краката и всичко ще е наред – и за тебе, и за него. Змията е като човешката душа. Настъпиш ли я – ще се опита да се защити. Подходиш ли грубо – ще я нараниш. Тръгнеш ли с нечисти помисли към нея – ще я убиеш. Действай внимателно – никога не знаеш в коя душа има отрова и в коя - не.
-Пречи ми! Не мога да си ида в градината!
-Защо да ти пречи? Прояви малко търпение, вярвай в законите на Вселената и забрави за глупавите си предубеждения. Ако беше толкова страшен, този смок нямаше да е в Червената книга на изчезващите видове. Пък и щом има змия, значи скоро ще довтаса и таралежът. А ти обичаш таралежите.
Смокът се отегчи от в общи линии безсмисления диалог, лениво се размърда и бавничко се шмугна в близката трева. Сестра ми се успокои и тръгна да полива доматите си. Аз насмешливо си помислих: „Ех, и фармацевти! Трябва да им сменят емблемата!”. А само след няколко дни в двора цъфна и таралежчето.
Всъщност те, нещата, май са по-дълбоки. Често пъти се случва човешките биологични единици да се държат с природата като нахалници, на които всичко им е позволено. И е хубаво да има повече фини същества, които да ги подсещат, че са гости, а не господари на планетата Земя. Че трябва да са по-внимателни, когато стъпват по повърхността й. Че трябва да се съобразяват с нуждите и пространствата на другите същества. Че даже в отношенията помежду си би било прекрасно да проявяват повече такт, търпение и уважение. Че, вместо тъпо и упорито да се опитваме да налагаме безумната си и ограничена воля, е по-добре да се научим да четем знаците на Вселената. Току-виж разберем, че не сме нито по-умни, нито по-красиви от змиите и престанем да ги избиваме. А това вече би било едно чудесно ново начало.
Не особенно удачный перевод. Предварительно прошу прощения:
Змея
-Петро, Петро, иди сюда быстрее! - кричит моя сестра от лестницы нашего дома.
Пошел немедленно.
-Что случилось? – спрашиваю.
-Посмотри! Змея! - с ужасом указывает она.
Смотрю. На площадке перед домом симпатичный однометровый полоз спит блаженно и ему снятся толстые мыши.
-Ну! - озадачился я.
-Что делать? – паника мастер-фармацевта Калиновой больше, чем население Китая.
-Ничего! Надо ждать! Змея проснется и будет идти своей дороги, ты - тоже.
-Ужасно!
-Почему? Это обыкновенный полоз и я уверен, что он не завтракает фармацевтами. Тем не менее, у него нет яда.
-Он же отвратителен!
-Наоборот! Красавчик! Как Божий Промысл, кто эго создал. Змея имеет свое место в природе и тебе не мешает. Она деликатное и полезное существо, было бы неплохо относиться к ней с уважением. Шагай осторожно и все будет в порядке. Змея подобна душе человека. Наступишь ее - будет защищаться. Нанесешь ее сильный удар - ей будет больно. Твоя нечестивость ее убиваеть. Нужно быть осторожным - никогда не знаешь есть ли в душе яд, или нет.
-Он мне мешает! Не могу идти в свой сад!
-Не мешает! Терпение! Верь в законы Вселенной и забудь о своих предубеждениях. Если этот полоз таким страшным, он не попал бы в Красную книгу. А если есть змея, то скоро появится и ежик. Ты ежиков любишь!?
Змея поскучала, лениво потянулась и проползала к недалекой траве. Моя сестра успокоилась и пошла поливать свои помидоры. А я с насмешкой подумал: „Фармацевты! Эмблему нужно менять!”. Несколько дней спустя появился ежик.
И все-таки, что-то не так. Часто отношение человека к природе напоминает поведение хама, думающий, что ему все позволено. И слава Богу, что есть такие деликатные существа, которые нам напоминают, что мы не хозяев планеты, мы здесь в гостях. Что надо идти спокойным шагом по поверхности Земли. Что надо думать о жизненном пространстве других биологических единиц. Было бы прекрасно если и в междучеловеческих отношениях проявляем больше такта, уважения, терпения. И вместо налагать свою волю на волю других, лучше научиться читать знаки Вселенной и понять, что мы не умнее и красивее чем змеи. И надо перестать их убивать, чтобы найти свое новое начало.
Оргията
свършва.
Остават
лицата –
размазани,
бледни.
И всичко
е бързо –
потят се
телата,
във мозъка
бездни
повръщат
и мятат
железни
куршуми
дълбоко
в мъглата.
Това е!
Следва
спектакъл.
Слушай,
комедианте,
не търси
изкуствени брилянти,
Любовта е
Новият Завет.
Страстни
китари,
танц
на тъмнокоси
красавици
и стихове
на стар поет -
„Amor pequeno,
Amor grande”.
Малката любов.
Голямата Любов.
Малката любов,
от която бягаш.
Голямата Любов,
от която се страхуваш.
Малката любов –
момичето, с което
се обичате.
Голямата Любов
е Той,
Спасителят.
Доближи се
до нея,
приеми
Светлината Му,
позволи на
Вселената
да влезе
в душата ти
и ще видиш
Новия Завет –
страстни
китари,
танц
на тъмнокоси
красавици
и стихове
на стар поет.
Грехът
е връх
на грозната
разплата.
И аз
съм пръв
във грешката
на мрака.
Обръщам
гръб.
Горещо е.
Не трябвам.
Любовта и Доброто за нас са противоестествени.
Христос ни хранеше безплатно. Предадохме Го за пари.
Той беше от Бога. Осъдихме Го за богохулство.
Той изцеряваше всичките ни рани. Бихме Го.
Той ни обещаваше вечен живот. Убихме Го.
Отрекохме Го, за да угодим на насилието и насилниците.
Подиграхме се на думите и делата Му, защото се страхувахме за фарисейското си его.
Решихме набързо да се отървем от Него и да продължим по старите пътища на житейската си алчност.
Чие Възкресение празнуваме тогава с подути от лапад и коприва стомаси!?
Могат ли лападът и копривата да измият срама на престъплението, което извършихме и продължаваме да вършим!?
Могат ли восъчните свещи да заменят Светлината, която погубихме!?
Могат ли лицемерните пози и фалшиво изписаната печал по лицата да прикрият глупостта и безсърдечието ни!?
Може ли всяка година, всеки ден, всяка минута да разпъваме Христос в себе си, а после, обладани от мистично суеверие, да очакваме чудото!?
Това Възкресение не е за нас. То е за другите, които ще дойдат след нас.
То е за тия, които няма да предават приятелите си за пари.
То е за тия, които ще помагат безкористно на ближните си.
То е за тия, които няма да отвръщат лица от болката на страдащите.
То е за тия, които смело ще вървят против насилието и насилниците.
То е за тия, които няма да търгуват с душите и сърцата си.
То е за тия, които ще умеят да прощават
То е за тия, които няма да съдят себеподобните си.
То е за тия, които ще дават път на Любовта и Доброто в човешката си същност.
То ще е за гладните и жадните за справедливост, а не за ненаситните на черен хайвер, Хавайски острови и привилегии.
То ще е за чувствителните миротворци, а не за бруталните военолюбци.
То ще е за кротките и търпеливи съзидатели на хармония и красота, а не за вечно бързащите разрушители.
Този свят е убиец на мечти. Да бъде Мечтата!
В този свят всичко хубаво се счита за утопия. Да бъде Утопията!
Този свят е стар, злобен и уморен. Да бъде Възкресението! Да бъде новото начало!
В този свят няма място за Христос. Да бъде Божието царство!
Платих си
заемите
към света.
Бях пръв,
отново
съм
последен.
И вярвам
сляпо
в Любовта –
разпъната
на кръст,
но не и
победена.
Навремето.
Гаринча
идваше
да тренира
с бутилка
текила
и после
на мача
побъркваше
всички.
Керуак пътуваше.
Холдън бягаше.
Сачмо пееше.
Джонатан летеше.
Морисън се плезеше.
Хендрикс свиреше,
Ъпдайк пушеше.
Киси лудееше.
Гилън се друсаше.
Блекмор беснееше.
Ленън живееше.
Навремето…
Гаринча
идваше
да тренира
с бутилка
текила
и после
на мача
побъркваше
всички.
А Човеците гледаха
предано Христос
в очите
и се молеха
за прошка.
Искам
да съм клоун –
без грим,
без маска,
без големи думи.
Искам
да съм клоун –
в сив костюм,
забавен
и безумно умен.
Искам
да съм клоун,
но не във цирк
и не във театър.
Искам
да съм смешен,
за да веселя
Децата.
Ти все
дишаш,
безкрайно
море -
в скали
удряш
своите длани.
Ти все
обичаш,
безкрайно
море,
със сърце на
милиони океани.
Страхът
е
по-голям
от мене.
С безумен
ум,
в
безумно
време,
страхът
те
сваля
на колене.
И
преди
да се
съвземеш,
грехът
душата
ще ти
вземе.
Гъза
си развява
и циците
пищни.
Плътта
си продава
на погледи
хищни.
Съблича се
нощем,
без дрехи
остава.
И гола
е още,
и пак
съжалява...
Тангото
е страст.
Валсът
е хармония.
Аз съм
една
чиста
емоция.
Не търси
разум в мен,
моля те,
не търси
смисъл!
Не търси
валс,
нито
танго!
Аз съм
една
чиста
емоция –
хващам те
през кръста
и те
отнасям
някъде.
Шарена
магия –
българска
носия.
И
хлапета
в скъсани
гащета
бягат
и се крият
в шарена
магия
с българска
носия.
Страхът
е силата
разлята
с кръвта
на болката
зъбата
и смърт
те отстранява
от пътища
богати
на мечти
и злато.
Това е
чумата,
която
влиза
през
вратата
и в гръб
те заразява.
Така е
винаги,
когато
свалиш си
гарда
от главата –
с десен прав
те отрезвяват.
Филм. „Турнето”. За войната в Югославия. Босненски мюсюлманин говори на група сръбски актьори: „Знаете ли колко много ви обичахме! И вас, и вашите белградски шеги. Знаете ли кой отбор поддържах!? Някой от Сараево!? Не! Белградската „Звезда”. Ходех до Белград да ги гледам. Бях на финала в Бари и се радвах!”.
Хваща ме нещо за гърлото. Няма по-тежка присъда от тази да ти кажат, че си забравил да обичаш.
Спомен. За „голямата екскурзия”. Наскърбени български турци се сбогуват с домовете и съседите си. Плачейки. Знаят, че там, където отиват, няма да намерят любовта, която оставят. Знаят, че покрай нас никога няма да останат без хляб и без добра дума, а сега им се налага да бягат в неизвестното. Знаят, че с българи се живее хубаво…
А ние знаехме ли, че те знаят!? Знаехме ли, че Господ ни ги е поверил такива, каквито са, за да им даваме любовта – такава, каквато я носим в себе си!? Знаехме – чушки! Просто се чувствахме силни и искахме да наложим силата си над тези, които ни обичаха. Колко измамно се оказа това усещане за сила!
Реалност. В Украйна се бият. Направо се убиват. Даже няма мюсюлмани. Християни християни убиват. Сякаш никога не е имало и един московчанин, който да е стискал палци за киевското „Динамо”, и един киевлянин, който да е поддържал московския „Спартак”. Сякаш никога не е имало и един хохол, който да се е смял на москалска шега, и един москал, който да не се е радвал на хохолско остроумие. Сякаш никога не са се женили украинка за руснак и рускиня за украинец. Сякаш никога не е имало и един украинец, който да даде залък хляб на руснак, и един руснак, който да каже добра дума за украинец…
Ще се намери ли поне един смелчага, който да спре идиотската война, или отново ще се чака „милостивият” чичо Сам да наложи правилата си!?
Пътят!? Покаяние. Прошка. Смирение. Мъдрост.
Покаяние, за да разбереш грешките си.
Прошка, за да си върнеш любовта в сърцето.
Смирение, за да отвориш очите си.
Мъдрост, за да разбереш, че Мирът е най-голямото наказание за истинските ти врагове.
Злото
ще умре.
Шепа
сняг
в
ръцете
на дете –
ще се стопи
и
ще изчезне.
А
ние
ще останем –
изкривени
души,
които
съжаляват
за
изгубеното
време.
Гола
статуя
от мрамор
в каменната
зала
на каменния
храм.
Душите ни –
и те от камък.
Железни
войници
от
стохилядна
бран.
Стоманени
огради
затъмняват
бронзовата
скала
на
града.
И
слънцето
полека
се стопява
в каменната
сила
на студа.
Пълзях
безплътен
към
Голгота.
Презря
ме
бедната
вина.
По
пътя си
забравях
Бога.
Разменях
рая
за
една
жена.
Мечтите
малки са,
жените –
много.
Преди
в
параклиса
се молех
за плътта.
И
писках,
слисан
от
тревога.
Не искам!
Да съм
бог –
не мога!
Мразят,
газят,
превъзнасят
блясъка
на
пъклени
елмази.
Мразят!?
Напразно.
Тази
омраза
в
краката
ми
лази.
Обичам.
Това е!
Любовта
е
прекрасна.
С
нея
Господ
ни
пази.
Вървя
в страха,
умирам,
моля се.
Христос
е
Силата
и
Любовта.
Въпросът!?
Любов
ли
търся?
Просто -
нямал
съм
любов.
Аз съм
шут,
но не
придворен
и
не служа
на крале.
Нямам
нито
вид
на клоун,
нито
шапка
със звънче.
Аз съм
луд
по своя воля,
ненормалник
със
сърце.
Бягство
търся
от затвора
на
продажните
свине.
Преди много години Патриарх Евтимий събра учениците си и им каза:
- Загива България. Чака ни дълго и тежко робство. За да не се загубим, давам на всекиго от вас по едно българско зрънце. Отидете в земите на братските ни народи и посейте това зрънце. Където то поникне и даде плод, оттам ще дойде спасението.
Учениците целунаха ръката на Учителя, тръгнаха по земите на братските ни народи и навсякъде посяха по едно българско зрънце.
Изтърколиха се вековете. Много от посятите зрънца изобщо не поникнаха. Други поникнаха, ала не дадоха плод. Където най-малко се очакваше, българското зрънце не само поникна, но и даде плод. Оттам дойде и спасението.
Обреченият чука на всички врати, за да търси спасение. Обикновено му отварят там, където най-малко очаква. Но спасението не е въпрос на случайност. Ако не почукаш на нито една врата, никой няма да ти отвори. Ако не засееш и едно зрънце, никога няма да дочакаш плод. Ако не опиташ, никога няма да сполучиш. Тази мъдрост ни завеща Патриархът на българите и тя е онази малка искрица надежда, от която толкова много се нуждаем и днес.
Алонсо
Кихана
мечти
отчаяни
няма.
Има
малко
имане,
кранта
дръглива
и
мисли
лениви.
Кихоте,
заблуден
и
самотен,
не задавай
въпроси,
яхни
Росинант
и
иди
във Тобосо,
грабни
Дулсинея,
Самодивата-фея,
върни се
в Ла Манча,
ожени се
за нея,
купи й
хортензии
и
вечно
ще имаш
Алдонса
Лоренсо.
Алдонса
е
страшна
мадама –
мечтата
на
дон
Алонсо
Кихана.
Ще
черпиш
хората
със
сладки.
На
гроба ми
ще
лееш
вино.
„Обичаше
да
пийва,
милият,” –
ще
плачеш
ти,
а мене
няма
да ме
има.
Днес
до тебе
съм,
любима,
направи ми
супа
от
коприва,
налей
ми
вино,
обичай ме
сега,
любима,
защото
утре
няма
да ме
има.
Мълвя
молитва
на колене
и
прошка
търся
в
есента.
Обичам те!
Но
дай ми
време
за тебе,
мила,
да умра.
Аз
бях
безумен
чуждоземец,
без
грош
останал
в любовта.
Но,
моля те,
бъди
със мене,
защото
ти
си
мойта
Свобода!
Играй
Ва Банк,
смъртта
ще помни
играта
на
щастливия
покойник.
И
на гроба му
цветя
ще има.
Логично –
сам,
Ва Банк,
игра за
трима.
Искам
да се боря
за
хубавите
хора
от родната
земя.
Слаб съм,
нямам воля!
Хубавите
хора
спят.
Моля се,
на Бог
се моля,
да се събудят
хубавите
хора
и
в България
да бъде
светлина!
Мечтите ми
стигат
за двама –
Бразилия,
Рио,
Копакабана.
Ала
и там
българска
драма –
цената
на Хляба
се вдига!
„Измама” –
гладна
крещи
Маракана!
Мечтите ми
стигат
за двама –
цената
на Хляба
да стои
без промяна.
И
гладни
да няма!
И
жадни
да няма!
И
болни
да няма!
Забравих
думите.
Фиаско!
Публиката
свири,
кряска.
Лудите
пастири
ръкопляскат.
Феята
се вози
на каляска.
Овцете
блеят
и
помляскват.
Забравих
думите!
Фиаско!
Любовта,
разбира се,
ме стряска.
Загубих се
в изгубеното
време.
За
чифт
обувки,
телешко
варено,
на колене,
целуваме
ръка
на
суверена.
Душите ни –
във плен!
Зелено!
Път
за
евтината
курва
на Европа!
На
пъкъла,
зад нас,
вратата
да
захлопнем!
Заповядайте
на
евтината
стока!
Премия!
С намаление!
Да се наядем!
Загубих се
в изгубеното
време.
Приятелят,
Хосе Насаси#,
почива
в мир!
Приятелят,
Хосе Насаси,
капитанът
на Отбора.
Приятелят,
Хосе Насаси,
и
играта.
Приятелят,
Хосе Насаси,
и
наградата.
Приятелят,
Хосе Насаси,
играеше
за три милиона
вика,
тържествена
вечеря
и
нови
футболни
гащета.
Приятелят,
Хосе Насаси,
Шампионът!
Приятелят,
Хосе Насаси,
почива
в мир,
Доволен
и
постигнал!
#Хосе Насаси - первый чемпион мира - Уругвай 1930
Животът ми –
хазарт
на суетата.
Залагам
всичко,
губя
без
остатък
и
сложил
своя
отпечатък,
вървя към
дяволското
блато.
Държиш
душата си
в окови,
поставени
от теб
самата.
Ела
при мен
и напусни
затвора,
подай
ръка
и
тъй
нататък.
Грешиш,
когато
окована
държиш
душата си
от страх.
Ела
при мен!
Ела
по-рано!
Оковите
ще смъкна
със замах.
Държиш
душата си
в окови,
обичаш
да живееш
с тях.
Ела
при мен!
Ела
отново!
Обичам
да те
вкарвам
в грях.
Разголва
роклята
развята
на прекрасната
жена
бедрата.
Страстта
се мята
с плясък
в блясъка
на светлината.
Жарта
е пряка
за всяка
нестинарка
в мрака.
Нощта
е сляпа.
Поезията
е театър.
Пълзях
безплътен
към Голгота.
Презря ме
бедната
вина.
По пътя си
забравях
Бога,
заменях
Рая
за
една
жена.
Мечтите
малки са,
жените -
много,
преди
в параклиса
се молех
за плътта.
И писках
гласно,
слисан
от тревога.
Не искам
да съм бог,
не мога!
Последно
причастие.
От вчера
умирам.
Повикайте
поп!
Бях
подъл
нещастник,
това
го
разбирам.
Копайте
ми
гроб!
В
ковчега
ме
слагат,
спасение
не търся,
живях
като
скот.
Момчета,
капака!
Погребението
свърши.
Ръкопляскай,
живот!
„Иисус изгони търговците от храма”
Продавам отлично,
прилично купувам
различните стоки
в натура.
Продавам
на всички
от всичко
купувам,
и приказен
доход
сънувам.
Продавам
се лично,
в наличност
купувам,
в калния
поход
съм
арестуван!
Гонят се
вагоните,
приятелю,
по релсите
пътува
влакът ни.
И ние с тебе
със милионите
надежди скрити
в панталоните
надничаме
иззад пердетата
и бягство
търсим
от
купетата.
Желаем
да напуснем
коловозите!
Но не можем!
Все пак
возят ни.
Улицата се движи. Гърми, трещи, страшно е, ужасно е.
Тази улица не е за отличници.
На тази улица лошите момчета побеждават добрите.
Улицата е шумна, престъпна и жестока.
Ако си слаб – ти си никой!
Ако си силен – набиваш се на очи и дразниш.
Трябва да си бърз, реактивен, импулсивен. Трябва да си много бърз, за да избегнеш хилядите злонамерени погледи, които те дебнат. Те те чакат да сгрешиш, за да те накажат. А казват, че грешката е най-човешкото нещо!?
На улицата е вредно да си красив или грозен, умен или глупав, беден или богат. Трябва да си никой - скучен и безличен.
Улицата те поглъща, за да се нахрани, изпива те, за да се напие, изсмуква те, за да задоволи първичните си инстинкти.
Тази улица винаги шамаросва, когато те види със свален гард. Трябва да държиш гарда си вдигнат. Трябва да си съсредоточен. Трябва да си готов за контраатака. Трябва да си подготвен за глуха защита.
Улица. Бягаш, криеш се, търсиш спокойно местенце. Разбираш колко е сладко да си „на сигурно”.
Улица. Без нея ти е скучно.
Улица. С нея ти е прекалено напрегнато.
Улица. Без нея не можеш.
Улица. От нея се страхуваш.
Улица. Тя опира пистолет в слепоочието ти. Очаква реакция. Бъди бърз, човече, бъди бърз!
Красивата
красиво
си замина.
Зарадван,
яхнал съм
нощта.
Изпивам
две
бутилки
черно
вино,
пресипнал,
радостно
крещя:
-Не те желая!
Остави ме!
С теб
не мога
да греша.
Последна битка.
Губим я, приятелю!
Натриха ни носа,
не станахме
предатели.
Прокобата
е липса
на характер.
На три
трупът се
плисва
на асфалта.
Създателят!?
Създал е
изкупление.
След двеста
загуби и триста
поражения
войната
ще спечелим
без съмнение.
Бяс.
И дяволи
се бият
за помия.
Вдигат
олелия.
Къде съм
аз?
Кои
сме ние?
Бясно
дяволи
се бият
за помия.
Лети си,
пич, лети си.
С въздух
пълен си
вързоп.
Приземиш
ли се, сети се:
Езоп не е роб,
а ти си стиснат
в робската
безмисъл.
Лежи тя
в ковчега,
поповете
грачат.
На лица
подменени
сълзите
подскачат.
И вият
на смени
куп
оплаквачи.
Оплакват
я нея,
за себе си
плачат.
Давай!
Мачкай!
Не прощавай!
На слабите
червата
разпилявай!
На силните
се кланяй
до забрава!
И свещ от восък
запалИ на гроба
на България!
Смъртен
догарям,
луд и случаен
тлея назаем
под наем
оставен.
Мъртъв съм
явно много
отдавна,
но бавно
умирам
и то
постоянно.
Бяхме малки,
направо деца.
Харчехме
младостта си
в кафенето до
добрата ни
стара
гимназия.
Той седна
на нашата маса.
Беше стар офицер
с измачкан шинел.
Беше стар офицер
от запаса.
Почерпи ни с пиво
и тихо ни каза:
„Сбогом, момчета!
Пия за вас!
Аз ще ви пазя!”
После стана и
кротко пое
по своя път
към смъртта.
Бяхме малки,
направо деца!
Изхарчихме
младостта.
Добрата ни
стара армия
умря.
Днес служим
на чужди
зарази.
Той беше
стар офицер
с измачкан шинел.
Почерпи ни с пиво
в своя път
към смъртта.
Почерпи ни с пиво
и още
ни пази.
Разгонен
пес съм
и кръстосвам.
Искам семето си
да прахосам.
На женските
гъза им ближа,
а кучките
ръмжат ме
и не влизам!
Домашен пес
си търсят,
благороден,
ала зелен е той,
а те не могат.
Стопените чувства
сълзите си смучат –
безмилостен, публичен
стрес.
А мeн
ме топли
улична кучка.
Без друго
съм уличен пес.
Искам!
И това е всичко.
Желанието
поело е напред.
Искам всичко!
И това е нищо.
Човек съм,
значи съм предмет.
Жив съм!
И това е всичко.
Друго нямам,
за да дам.
Смъртен съм!
Смъртта е нищо.
На умрелия
трупът е ням.
Труп съм!
И това е всичко –
много вятър
за един мъртвец.
Церемонията
за мен е нищо.
Искам да
умра подлец.
Престъпник бях!
Сега отричам и
боря се
със спомена себичен
на своя грях.
Грехът е грях,
но не за всички
и търся мисълта първична,
в която чезне
моят страх.
Светът е сляп,
но пак обичам
да ме гледа
как отвличам
болката на твоя свят.
И ето пак
с ненужен смях
душата ти събличам,
безпомощна и гола
оставям я навън.
Жесток съм, груб съм.
Безразличен.
Престъпник бях!
Престъпник съм!
Злобно
гледат
мнителни
лицата.
Падат
бледни,
чупят се
сърцата.
Плачат.
Мрачно
крачи си
тълпата,
бърза
устремена.
Грачи
им
палачът
в здрача:
„За поезия –
забранено!”
Седя си тук.
Навън ръми.
Кой съм аз?
Къде си ти?
И заспиват без нас
две желания невръстни.
Една усмивка
по твоите страни
в нежността
на моите пръсти.
Прегръщам
циганската
махала.
Улицата
и прахта
са свобода.
Повръщам
страхливите
ножове
във гърба.
Повръщам
миризливите
пари и
алчността.
Повръщам
малодушието си
и страха.
Повръщам
гневните лъжи
на завистта.
Повръщам
лакомата
ленност,
похотта.
Повръщам
гордостта.
Преглъщам.
Давя се
в греха.
Смърдя.
Бягам от
смъртта.
Връщам се.
В улицата
и в прахта.
Циганската
махала
е свобода.
Часовник
бие в пясъчното
гето.
Нощем
вият уличните
псета.
Смъкни си
кожата
проклета,
изкарай си
отвън
сърцето!
Отвън!
До уличните
псета.
Отвън!
Открий я
в пясъка
на българското
гето.
Накъде
без вяра
и без братя?
Еничари
продават се
за злато.
Чужденци
народа ни
подмятат.
Години
хвърлихме
на вятъра.
Накъде?
Без вяра
и без братя.
Над Белград
ескадрили летят.
Налагат ни
с бомбите
„истина”.
Европо, Европо,
шопар и свиня
потят се
в чаршафите,
чистите.
Европо, Европо,
да плюя в
твоята бясна,
пенлива уста.
Майку
ти йебем
фашистичку!
Възкресение.
Спасителят си
Ти, а аз –
спасеният.
Вярата
е липса
на съмнение.
Предателят
умря.
Смъртта
е
победена.
Когато
С Теб
вървя,
не се
боя от мене.
Бесен съм.
Вървя
без дух,
без ум,
без име.
Мечтите
ми пълзят,
във урвата
се сриват
и умират.
Непростимо!
Реквиеми.
Самосъжаления.
Животът ми
тече си,
някак си
без мене.
Душата
ми се клати
в теории и
трактати.
Не споря
с вас, мечти
от злато.
Напред,
сега,
към
южните
пасати.
Смъртта
е старт-финална
права.
Смъртта
е граница
със другото
начало.
Батак
е кланница.
Страхът
е огледало.
Загиват
слабите,
когато
се предават.
Предателят
мрази страната ни.
Омразата
лази в червата му.
Невежата
е роб до гроб.
Изпива
чаша вино робът.
Преспива
с чуждата жена.
Пиян
въргаля се на пода
и сваля гащи
пред властта
на шибания сатана.
Предателят
е роб до гроб.
Той мрази
своите,
не вярва в Бог.
Зараза носи
и отровата
на чуждия
порок.
Износен,
очукан,
надолу
се свличам,
срамът
ме обгръща
със длан.
Потрошен,
пречупен,
нанякъде
тичам,
прегърбен
повръщам
от срам.
Отсреща
ми викат
и сносно
ме тикат
отново
на ход.
Повръщам
и тичам,
и после
те питам -
Защо си
живот?
Танцуват
уличните
просяци.
Страхливецът
по улицата
носи се.
Хвърчат
безмислени
въпросите.
Страхливецът
съм аз
и аз съм
просякът,
И моля се
За милостта Ти,
Господи!
Пълзя
по потната ти гръд.
Студената ми
кожа
слива се
със хладната ти плът.
Пълзя.
Не спирам.
Търся път.
Във болката,
когато
с теб умирам.
"Няма по-голямо нещастие за този, който мечтае да дари любов, от това да не постигне мечтите си."
Су Лин за Василий Ерошенко
Посвещавам на уникалния руски талант В. Ерошенко по случай 120 години от рождението му. Един лишен от зрение човек, който ми отвори очите за много важни неща.
Не искам
власт.
Качете ме
на кръста!
Любов ви
дадох,
разпятие
получих
във ответ.
Не искам
милост.
Предпочитам
да
възкръсна.
Любовта
е моята
пощада.
Страданието
е вашият
завет.
"Cuando muero
dejad el balcon abierto..."
F.G.Lorca
Остави,
момче,
прозореца
отворен!
Нека
птиците
навън
да отлетят.
Нека
да лети
душата ти
в простора.
Нека!
Всички вън!
На свобода.
Завистта
е болест.
Болестта
е краят
на света.
Плъховете
се множат
на воля.
Отровени
човеците
ще мрат.
Корава примка
стяга ми врата.
Пищи
гореща
плът.
Светът
е роб
на глупостта
и училище
за
смърт.
Фантазия.
Пази я
дълбоко
във Азия,
в Тайланд
във бардака.
Дразни я!
Разливай
плътта й,
приятел!
А после
се сливай
с видението
сляпо
и със
страстта
на жената
в кревата.
Целувам
калната
земя.
Моята
страна
умря!
Псувам.
Окован.
На свобода!
Заравям си
лицето
във калта
и моля се
за робите
от
родната
земя!
Камен бряг.
Не закачайте
мъртвите камъни.
Те само спят
в далечни,
отровени храмове.
Вечен бяг.
Не докосвайте
мъртвите блянове.
Те само спят,
уморени във
газови камери.
Мъртъв зов.
Не доближавай
морето с нечисто сърце.
Сърце от любов
не ранявай с ръждиви,
изгнили ръце.
Нямам нищо графско. И графовете нямат нищо от мене. Тяхната кръв е синя. Моята кръв е червена.
Писано било ми е да ми е писано това, което сам си написах.
Аз бях там. Някъде. В нищото, от което няма излизане.
Бях на дъното. Победен и нещастен.
Аз бях ослепен Самуилов войник, който без сълзи плачеше в тъмното. Но не намразих тиранина. Защото знам – Българоубиецът тепърва ще плаща за зверствата си, а войводата Самуил ще успее да запази България.
Аз съм грешникът в света на безгрешните. И светът на безгрешните е извратено понятие за живота.
Аз обичах и не бях обичан, но вярвам в любовта.
Тя носеше име на кръст, но не вярваше в кръста.
Аз вярвам във Възкресението. Възкресението победи кръста и смъртта.
Аз вярвам в Пътя, Истината и Живота.
Тя не вярваше в нищо. Не повярва и на мен. Търсеше принц със синя кръв. Моята кръв е червена.
Аз съм от отбора, който никога не се предава, дори когато губи. Аз съм от отбора, който никога не остава сам. Но нямам смелост сам да бъда този отбор. Аз нямам никаква смелост в самотата. Самотата убива смелостта. Самотата убива и вярата.
Аз вярвам в духът, който владее материята. Аз вярвам в разумът, който опитомява силата. Живея сред хора, които вярват в обратното. И се кланят на кръста, който бе победен от Възкресението.
Възкресението е дух. Кръстът е дървен материал.
Всеки ден разпъваме доброто на късче дървен материал.
Всеки ден Доброто побеждава късчето дървен материал.
Всеки ден духът и дървеният материал се борят в мен и не успяват да се победят. Аз съм крайно противоречие, което се събужда в Доброто и заспива в Злото. Разкъсан съм между Доброто, което желая и злото, което се възползва от слабостите ми. И винаги, когато имам възможност ще казвам „обичам”. Защото „обичам” е по-силно от „обичам те”. „Обичам” – това е философия. „Обичам те” е само егоизъм.
Писано ми било да ми е писано това, което сам си написах.
Вярвам в Христос, защото вярвам на Христос. Той никога не ме е лъгал.
Лъжат ме графовете. Но, Слава Богу, с тях сме напълно различни. Тяхната кръв е синя. Моята кръв е червена.
Едно съм
с другите душмани.
Затънал в плесен
и в драми.
И в писъка
на втръснали измами
аз стискам
шепа пръст
от гроба
на баща ми.
„Разпни го!”
е злобата.
Дрънчат
веригите
на робите.
Безумни
господари
водят ги.
Христос е сам.
А те са многото.
Газят
птиците
калта,
забравили
крилата си.
Птиците
въргалят се
в калта,
а някога
летяха.
Птиците
в калта
пълзят.
Прасетата
се учат
да летят.
Птиците
в калта
пълзят.
Прасетата
не могат
да летят.
Разпиляно
семе –
цяло поколение.
Народът!?
Сляп.
Не се
съвзема.
Дреме!
Хиените
крещят,
лешоядите
превземат.
Ад!
Студено!
Убихме
родната
страна
от глад.
И
мършата
ядем!
Губя
вяра,
когато
се предавам.
Предавам се,
когато
губя
Вяра.
Свободата
Господ
ни я дава.
Оковите
за роби
се продават.